На 12 април българите отбелязват Лазаровден – един от най-колоритните и символични празници в народния календар, съчетаващ християнска вяра и древни обичаи, носещи послание за живот, плодородие и любов.
Централно място в празника заема обичаят лазаруване, който се извършва от девойки над 16 години, наречени лазарки или лазарици. В съботата преди Връбница те обикалят домовете, нивите и пътищата, пеят обредни песни и играят, като пожелават здраве, плодородие и благополучие на стопаните. Вярва се, че къща, посетена от лазарки, ще бъде благословена през цялата година.
Обредът има ясно изразен любовно-женитбен характер – в миналото лазаруването е било важна стъпка към това момичето да бъде признато за „готово за женене“. Момците често използвали този ден, за да поискат ръката на своята избраница.
Лазарките се разделят на групи с различни роли – поялици, които пеят по пътищата и нивите, шеталици, които играят, и пеещи по домовете, като всяка има определено място в ритуала. В дома песните са посветени на всеки член от семейството – от домакина и домакинята, до младоженците и децата. Стопаните даряват лазарките с пари, хляб, плодове и жито, а понякога и мед и яйца.
Освен народния обичай, православната църква на този ден почита и свети Симеон, брат Господен по плът – първият йерусалимски епископ и един от ранните християнски мъченици. Той е разпънат на кръст на 120-годишна възраст заради отказа си да се отрече от Христовата вяра.
Лазаровден е повече от празник – това е жива връзка между миналото и настоящето, между традициите и вярата, между хората и природата.